Левски е обесен, защото отказва да бъде руски шпионин и всякакъв роб

 

Тезата за нацията-предател" се превръща в основа на антибългарския хор
 

Авторът

18 FEB 2022

  Правят осем опита за спасяването на Апостола

Срещу революционера няма присъда, а протокол от незаконен „съд“

Янко Гочев*, историк, специално за Faktor.bg

Годишнината от обесването на Васил Левски отново ни връща назад във времето към това трагично събитие. Мнозина считат, че за Левски вече всичко се знае. Въпреки стотиците публикации около живота и личността на Апостола и до днес обаче остават неизяснени и необяснени редица епизоди от неговия живот и революционна дейност. Разпространяват се много митове, произвеждат се цяла серия от псевдоисторически факти, а в съзнанието на българина има и доста натрупани заблуди. Тази статия е опит за осветляване на неизвестното и за отхвърляне на някои дълбоко насадени и възпроизвеждани от десетилетия с антибългарска цел митове.

Мит № 1 - Османската империя няма правна система

Османското право е непознато за голям брой наши изследователи. Малко са османистите и юристите, които проучват темата. Затова възниква митът, според който османското право е изостанало, закостеняло, шериатско и дори се отрича, че право в империята е съществувало.

През втората половина на XIX век обаче Османската империя има своя правна система.

Някои автори я разграничават на четири компонента: религиозно право (шериат), светско прокапитулационно право (международно публично), канонично (църковно) право на християнските общности и обичайно право на турското население и на покорените народи.

Османското светско право има за източници законите (кануни) и законодателните сборници (кануннамета). Единствено в Османската империя съществуват едновременно религиозни закони и кануни. Това е специфична особеност само на османската правна система. Светското и религиозното право са в конкуренция. Има колизия между тях.

С по-висша юридическа сила е шериатът, защото се приема, че той произхожда от Аллах, а светското право (кануни и кануннамета) - от султаните. Според това схващане светските закони не могат да отменят религиозния закон, а само го допълват. Така се е считало векове наред, но в XIX век положението се променя, когато започват законодателните реформи. След провеждането им правото в империята се разделя на два главни дяла: шериатско (религиозно) в сила от създаването на държавата (традиционна дата 1299 г.) и светско (европейско) право, прилагано от 1839 г., след т.нар. Гюлхански Хатишериф до края на империята (1923 г.), а след това и в Република Турция.

Постепенно с налагането на второто компетентността на запазените шериатски съдилища се стеснява и техният предмет се ограничава до дела от семейното и наследственото право, както и за дела, свързани с типично мюсюлманската институция на вакъфите.

На основа на шериата са работели мюфтии и кадии. Първите можем да ги наречем "теоретиците", тълкувателите на правните норми, които имали върховно право да дават еднозначни отговори само с "да" или "не" на всеки казус. Мюфтиите не са държавни служители, а учени богослови. Те са подчинени на цариградския мюфтия, обявен от султан Мехмед II за "шей-юл-ислям" т.е. "старейшина на исляма". Кадиите са тези, които прилагат правото в империята.Те са всъщност съдиите и са държавни служители.

Шериатът е в сила като единствена форма за решаване на всички правни проблеми до края на XVIII век. Това религиозно право е дискриминационно за немюсюлманите (християните) в империята. Прилага се универсално, но и избирателно, което е неизбежно защото до края на ерата на реформите Танзимат империята е типичен пример за теократична, абсолютна и деспотична държава.

През 1838 г. е приет първият Наказателен закон. Това става при управлението на султана реформатор Махмуд II (1808-1839). Той е по подобие на европейските, по-точно френския Наказателен кодекс от 1810 г. Недостатъкът му е че е бил кратък и непълен. От 1840 г. е в сила и друг Наказателен закон - Закон за углавното съдопроизводство (ЗУС), изменен и допълнен през 1851 г.

През 1854 г. е издаден специален султански ферман (указ), според който се потвърждава и занапред правата на християните да могат да свидетелствт срешу мюсюлмани и даже да се съдят с тях.

Като отглас от новия реформен акт Хатихумаюн от 18.02.1856 г. са следващите законодателни реформи.

със съкр

/ https://faktor.bg/bg/articles/politika-na-vseki-kilometar-levski-e-obesen-zashtoto-otkazva-da-bade-ruski-shpionin-i-vsyakakav-rob

Янко Гочев*, историк, специално за Faktor.bg

ще продължа, от тук..2 част..

Върху хода на работата на комисията оказват влияние и други фактори. Става дума за сблъсъка между интересите на великите сили, а в Османската империя главната конфронтация между Русия и Англия. Тяхната борба за надмощие намира отражение и по "делото Левски".

Посланик на Русия в Цариград от 1864 г. е генерал граф Н. Игнатиев. Той е един от бележитите руски дипломати, който с упоритост и умение полага огромни и успешни усилия за укрепване и разширяване на руското влияние в региона. Той признава в своите спомени, че неговата цел е не конфронтация с империята, а спечелване на султана като съюзник на Русия. Пак там пише, че между Русия и Османската империя са били установени по-добри от когато и да е било отношения и султанът имал доверие в него. Това не е обикновено самохвалство. Френското списание "Илюстрасион" от 26.10.1876 г. характеризира руския посланик и определя особения му статут, който е заемал: "Всъщност няма друг такъв ясен и твърд дипломат като граф Игнатиев. В кабинета си на посланик на Русия в Константинопол той отдавна събира тъжби, породени от османския гнет над християнското население. Внимателно следи и отбелязва събитията, преди да отправи укорите и порицанията, които развълнуваха цяла Европа. Европа ясно вижда днес резултатите от неговите разкрития. Той е обкръжен с всеобщо внимание, нещо, което е рядкост за един посланик, още по-малко за един руски посланик."

Като доайен на дипломатическото тяло руският посланик често свиква ръководителите на дипломатическите мисии на великите сили за обсъждане и вземане на решения по важни въпроси на политиката на османската държава. Европейските велики сили по силата на международните договори с империята отдавна са си извоювали правото, а и икономическите и финансовите възможности за намеса във вътрешните й работи. Чест повод за намеса е положението на християнските народи. Преди да вземе решение по този въпрос, османското правителство обикновено изчаква становището на съвещанието на посланиците, председателствано от руския посланик.

Когато граф Н. Игнатиев отивал на аудиенция при султана в неговия дворец или в Портата, многолюдни тълпи от турци и християни излизали на улиците, за да видят най-влиятелният дипломат в Цариград. В спомените си д-р Хр. Стамболски "Автобиография, дневници, спомени". Т.1-3. С. 1927-1931 (1972) пише:

"Самите турци признаваха могъществото на това руско влияние и сочеха с пръст граф Игнатиев, качил се на хубав бял кон, последван от дългомустакатия гавазин, тоже

на кон, българина Христо Карагьозов, отиващ на Високата порта през многолюдните широки улици. Това беше едно величествено шествие на руския посланик из турските махали, жителите на които се стичаха да видят този, на когото думата беше закон и който диктуваше даже в двореца."
  

На 27.10.1872 г. в Чериково (дн. Садовец) е заловен главният й организатор - Д. Общи. Арестуван е преоблечен като жена, без да оказва никаква съпротива, макар да е бил въоръжен с кама и револвер. Странно поведение за един професионален революционер!

След залавянето му Д. Общи е препратен в София, където е разпитан и прави пълни самопризнания. Оценката на неговите самопризнания за последващите събития е еднозначна - те утежняват съдбата на арестуваните и водят и до ареста и смъртта и на Левски. Почти всички изследователи на събитията са единодушни, че Левски е заловен благодарение на акцията при Арабаконак, извършена от помощника му Д. Общи и неговите самопризнания пред комисията още в Тетевен.

Внушението, възпроизвеждано десетилетия е, че Д. Общи с разкритията си следва уж някаква "политическа" тактика. Искал да придаде гласност на своята революционна дейност, за да стресне Европа и предизвика намесата й. Това е защитна теза, която цели да омаловажи и оневини неговата безспорна вина. Той предава без колебание и без изтезания, прави го умишлено, без задръжки, но с едно изключение спрямо П. Хитов, явно заради връзките му с Русия, организирал зад гърба на Левски неговото изпращане в България.

Считам, че и до днес не са обяснени точно обаче мотивите (подбудите) на Д. Общи. Пропуска се фактът, че акцията в Арабаконак е предварително разгласена. Това предварително разгласяне е извършено на различни места, от различни хора в дълъг период от време. Тук са възможни две хипотези: умисъл, което означава предателство или престъпно нехайство (лекомислие). Ако Д. Общи извършва предателство, то това е защото е действащ чужд агент или шпионин. Всъщност за него има съмнения още приживе, че може би е чужд шпионин (има сръбски и гръцки паспорти), но както тогава, така и сега сигурни доказателства в тази насока няма. Загадката остава.

МИТ № 2 - НАРОДЪТ КАТО ПРЕДАТЕЛ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Предателството на Васил Левски е голяма и любима тема в българската история, по която има обаче много спекулации и манипулации. Стига се дотам, че мнозина, и то не случайни хора, изведнъж започват да пишат, че българинът е с "робска", увредена психика и едва ли не е роден предател. Не липсват и абсурдни обвинения, че целият народ е станал предател. Посочва се, че Левски е бил предаден от своя народ, защото бездействал (?!) и не го освободил.

Предателството винаги е персонифицирано. Само в България обаче се налага колективна вина на цял народ. Само българите според някои "умни" глави стават "нация от предатели". Тази грешна теза обикновено се налага по комунистическа линия примерно от проф. Хр. Христов - виден цензор на комунистическата историография. Тази антинаучна теза се споделяше навремето и от бившия държавен глава маркист по собствените му признания Желю Желев - президент на България от 1990 г. до 1997 г. Той измъдри едно "гениално" философско заключение, че "Левски всъщност не е предаден от отделни лица, а от българския народ, който все още не бил достоен за свободата." ?!

В антибългарския хор на тезата за "нацията-предател" се включи преди години дори и видният проф. Д. Дойнов, който през 1998 г. в предаването "Всяка неделя" открито заявява, че "целият български народ предаде Левски!"

В тясна връзка с въпроса стои и този за предателите на Васил Левски.

Десетилетия наред за главен предател е смятан поп Кръстю Тотев Никифоров. Тази версия е създадена още през 1873 г. Тя се популяризира от Иван Вазов в стиховете му, Л. Каравелов в непроверените му дописки и от ловешката фамилия на Марин Поплуканов. После през 1927 г. Д. Страшимиров в своя труд "Левски пред Къкринската голгота" я превръща в историографска теза, приета и от авторитетни учени като професорите Ал. Бурмов, Н. Генчев, Д. Дойнов, Ив. Унджиев. Тази теза си има и противници, които боравят с доста солидни аргументи. Д. Кацев - Бурски я оборва още през 1926 г. в труда си "Истината за предателството на Левски". През 1990 г. Д. Панчовски прави извод в своя труд "Последните дни на Васил Левски", че поп Кръстю няма абсолютно никаква косвена и пряка вина за залавянето на Левски и сочи името на поп Марин Поплуканов, за когото има документи, че пред комисията доброволно е говорил всичко, което знае и то срещу претенции за заплащане. Същият дава подробен портрет на Левски и дори си предлага услугите за да бъде освободен и да помогне в залавянето на Апостола.

М. Поплуканов е уличен в спомените на своя брат Христо, който в публикуваната си "Кратка автобиография" е посочил, че по-големия му брат Марин е бил председател на комитета. Това потвърждава през 1926 г. и друг член на комитета - Д. Пъшков.

Братът на Левски опълченецът Петър след освобождението прави свое проучване в Ловеч с немарение не само да намери виновния предател, а и да го накаже. В крайна сметка не отмъстил, а си заминал за Карлово с думите: "Няма вина попът"

МИТ № 3 - ВАСИЛ ЛЕВСКИ БИЛ СЪДЕН ОТ ТУРСКИ СЪД

Това е един от най-дълбоко насадените митове. Специалната комисия, назначена от правителството се приема за съд. Упорито и последователно се внушава това отвсякъде от историци, писатели, журналисти.

Запазените документи говорят за комисия. Освен това действат не е една, а няколко специални комисии в Орхание, Тетевен, София. Орханийска околийска специална комисия е първа по време и е заседавала от 22.09 до 30.10.1872 г. След това нейните функции се поемат от Софийската окръжна комисия. Има и Тетевенска общинска специална комисия.

Веднага след обира в Арабаконак Министерският съвет провежда извънредно заседание.На него е взето само едно решение - създава се Специална правителствена комисия.

Комисиите по правило се назначават от длъжностно оправомощено лице или колективен орган и в акта (заповедта) изрично се посочват поводът, съставът, нейният срок и конкретните й задачи.

От доклада на министъра на вътрешните работи Хюсни паша е видно, че Специалната комисия е имала конкретна задача - "да извърши всестранна и пълна анкета на инцидента (обира) - на място". Тя трябвало да сезира съответните органи и институции, които да извършат предвидените по законите мероприятия, за да бъдат подведени под съдебна отговорност доказаните виновни лица.

https://faktor/bg/articles/politika-na-vseki-kilometar-levski-e-obesen-zashtoto-otkazva-da-bade-ruski-shpionin-i-vsyakakav-rob


Звездата на Иванчо изгрява през 1864 г., когато Мидхат паша идва в Русе като валия на новия Дунавски вилает. Двамата се сближават, не само защото могат да си "хортуват по французки". Когато Мидхат паша "изпитва" Иванчо дали е рушветчия и той се оказва на висота, а това качество в Османската империя е много ценно и може да открие пътя към административна кариера. Така и става с Иванчо ефенди. Докато Митхад паша е дунавски валия, Ив. Хаджипенчович също расте в кариерата. През 1866 г. той е избран в първия общ вилаетски съвет, през 1867 г. е назначен за председател на вилаетския търговски съд.Когато Мидхат паша се издига до председател на Държавния съвет в Цариград през 1868 г., за член на съвета е издигнат и Ив. Хаджипенчович.

Вече като висш сановник в Цариград той се хвърля във вихъра на църковната борба.

Ив. х. Пенчович взема активно участие в борбите срещу фанариотите за самостоятелна българска църква. Султанският ферман за създаване на българската Екзархия от 10.02.1870 г. е бил връчен на най-видните българи в Цариград по това време - юриста и историка Г. Кръстевич (1813-1898) - бъдещ генерал губернатор на Източна Румелия (1884-1885) и Ив. Хаджипенчович. Те са били избрани за делегати при Портата от групата българи в Цариград, което доказва високият авторитет, с който са се ползвали. През 1871 г. Иванчо ефенди е делегат на Църковно-народния събор в Цариград, който изработва устава на Екзархията. По-късно е избран за член на Временния смесен съвет на Екзархията - най-висшият български легален форум в империята. Заема тази длъжност от 1872 до 1876 г.

Но като повечето български богаташи от онова време той е еволюционист - отрича бунта и настоява българският народ да постига целите си бавно, полека и с благоволението на султана. Затова като всеки еволюционист го наричат "туркофил".

Вярваш ли, че някой в руския двор е знаел за Дякона?
Ще дам два примера-Емилиян Пугачов и Стенка Разин. Те вдигат бунтове, които могат да минат за провинциални граждански войни, а в Питер се усещат едва когато "пожарите" заплашват да подпалят цяла Русия. Колкото и скъп да ни е Левски, той тогава е непознат за Р империя.
Колкото до присъдата,тя е перфектна - и за тогава и за половината щати днес в САЩ например и за всички азиатски страни. Предумишлено убийство, с цел прикриване на следи от опит за грабеж.
Отвори нашия НПК и виж какъв състав се предвижда за деянието на Дякона-доживотна присъда и доживотна присъда без право на помилване.

Другата опорна точка на русофобите е граф Игнатиев-блестящ дипломат и приятел на България. Чува му се гласът в Османската империя, но не заради Русия , а главно заради качествата му. Каква е канцеларията на Граф Игнатиев и какви на Италия, Англия, Австроунгария, франция ? Руската легация е с персонал под 10 души, останалите с персонал гонещ стотицата. В момента в който съдят Левски Русия е победена страна-Кримската война. Може ли да се сравнява влиянието на победен враг , с това на съюзниците с които си победил. И тогава защо търсим несъдействие у графа, а не в съюзниците на Османската империя в туко що състоялата се война???
Юлке, казваш че си добър и разбиращ читател. За Граф Игнатиев има много литература. Той е "незаурядна" личност както казват руснаците. Прочети само за преговорите които води първо за спорните райони с Китай, после за Кавказката граница на Русия.
Ще завърша следното. В Края на 18 век Османската империя е стъпила с 23% от територията си в Европа. В края на 19ти само с два и малко. Нямаше и тези 2% да ги има , ако не беше Западът. Граф Игнатиев има сериозна заслуга за окончателното договаряне на Границите на Кавказ и Балканите с Турция. Хайде сега сравни този блестящ дипломат, визионер, славянофил със спсвателя на Фактор и грантополучателя от Отворено общество-Гочев, чиято работа се състои да мърси паметни дни...

Дали не е... някой съвсем друг... например агент... на османците срещу русите...
Такава теза си има своите основания. Като започнем с това, че никой не знае къде е гробът му, примерно.
СРЕД ТУРСКИТЕ ОФИЦЕРИ МАСОНСТВОТО НЕ Е БИЛО РЯДКО ЯВЛЕНИЕ.
Спирам дотук.

Янко Гочев, го намерих пр 4- 5г в сайта - Всите Българе заедно..БЪЛГАРЕ..нали така
...а какво, ти мислиш..за Путин ,и Росско юдеоХазарските.кръвопийци,
не ме топли, никак..ще прощаващ..моят тон..

ЯНКО ГОЧЕВ ПРЕДСТАВЯ НАЙ НОВАТА СИ КНИГА
ИСТИНАТА ЗА УБИЙСТВОТО на ЛЕВСКИ..ВИНОВНИЦИТЕ..
-ГРАФ ИГНАТИЕВ..

Обичам Левски, обичам Заимов, обичам Вапцаров-присъдите обаче и на тримата са перфектни
Друг е въпросът за каузите им

не съм чела, нещо, особено..добро, за МИСИЯта на графа
може и да е отличен Дипломат, точно,затова, точно, затова..
е..в мръсната Игра- Заговорът, с у Левски . Съдът, ДЕлото, и
пълното фиаско, обвило..този злокобен ,за нас, Българите..процес..
само, с Л'юбов, не става, Венци, иска се и Морал, и справедливост, и Чест..

...Венци, ние ,тук ,сме..лаици, пенкилери..дразнители..
.. Авторът, е хабилитиран Историк, мисля, и адвокат, по професия..
криво, да седим, право да говорим..

ХУбава вечер..

Янко Гочевъ:
ТОВА, КОЕТО КАЗИОННАТА ИСТОРИГРАФИЯ И НЕСВОБОДНИ МЕДИИ НЯМА ДА КАЖАТ ВЪВ ВРЪЗКА СЪС 148 ГОДИНИ ОТ ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ - 6/18.02.1873г.
БЪЛГАРОМРАЗЕЦЪТ граф Николай Игнатиев -"Лъжко паша", или още ''вицеимператорът'' на Цариград, замесен като руски посланик в Цариград от 1864г. до 1877г. в серия от АНТИБЪЛГАРСКИ прояви и цели акции по срещу българите, ОТЯВЛЕН ВРАГ на българския народ и на неговите борби за църковно-национална независимост и за политическо освобождение, замесен в серия от АНТИБЪЛГАРСКИ прояви като заточение на български православни владици, някои от които по два и три пъти преследване на български революционери,
разгрома на българския ТБЦК на Иван Касабов през 1868-1869г., принудително отказан от революционна дейност, разгром на БРЦК на Васил Левски през 1872- 1873г. чрез внедряване на агенти в него и последващи техни предателства, довели до залавянето на Апостола, манипулиран и задкулисно дирижиран ''съдебен процес'' от комисари, двама от които руски агенти срещу Апостола, довел до обесването му, както и фалшиво освобождение в Сан Стефано на 3.03.1878г., нов стил, довело до създаване на ''РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ'', ОКУПИРАНА от руските войски бъдеща територия, замислена да бъде губерния с наложен ОКУПАЦИОНЕН ДЪЛГ и необратима разпродажба на българските земи на всички съседи на България.
Особено ПАГУБНА Е РОЛЯТА МУ ЗА УБИЙСТВОТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ - поръчково мероприятие по линия на Азиатския департамент на МнВР на Русия, която той изпълнява чрез своите агенти и своето огромно влияние над Портата.

следва, 2 част